Постинг
20.07.2013 02:06 -
Раздяла?
“Казвали, че раздялата е малка смърт, ала това е клише. След раздялата умирала малка част и от теб - отново клише. От раздялата сърцето боляло, а душата дълго след това не знаела що е истинска усмивка - клише, ала за жалост кой ли вярва в клишета...”
Запознаха се случайно, неволно погледите им се спряха един в друг, ако знаеха че така ще стане, ако знаеха че ще могат да изпитат такива силни чувства, ако знаеха че така ще боли, надали щяха да се впуснат в това, което сега Мира се опитваше да се отдалечи. Когато душата ти се измъчва и жадува за капка съчувствие, за малко подкрепа, за приятелска ръка, която да те вдигне от земята, тогава разбираш колко си сам, колко боли, колко си грешен никой да не ти вярва. Затваряш се в себе си, обръщаш гръб на света и нищо друго не те интересува, само онзи, който ти дава наркотика, жизнено необходим за душата ти. Затваряш се в своя свят, главен актьор си на собствения си филм, мечтаеш с отворени очи и не осъзнаваш, че правиш грешка след грешка.
Знаеше, че в момента, той бе онзи забранен плод, който тя не трябваше да опитва, но се подмваше ... Не вярваше в любовта, не вярваше, че може да я сполети, след като тя не желая, затова се впусна без да мисли, че може да боли. Но сега я болеше, болеше я че го бе предала по този начин, а той.. той бе затворник на собствената си ярост, дори да не бе виновен.
„Любовта боли, щом е в закъсняло време. Помни, миличъка, че времето е всичко, което имате вие с двамата, само то ще затвори всички рани, ще ви накара да забравите за момент какви сте били. И ще изплуват винаги спомените, онези красиви моменти, за които ще мечтаете щом останете сами, които ще ви крепят щом се срещнете и се наложи да се правите на непознати. Ще бъде трудно - знай, но ще се справите - знам!” беше казал баща й щом бе разбрал какво точно прави тя. Но тя не искаше нищо от това, никога не бе искала да се стига до всичко това, не бе искала нито развод нито проблеми .. а сега всичко й бе в повече, любовта на живота й отново бе затворен някъде.. където се държаха с него като луд какъвто определено не беше. И тя го знаеше.
Искаше й се да забрави всичко... как си говореха с очи, как се страхуваха от думите... как се пазеха един от друг, от света и любовта... как тичаха един към друг, когато останеха сами... Но Мира не искаше това, не искаше да забрави нищо от това, което имаха. И дори сега да отиваше при него с доументите това я разкъсваше вътрешно. Дали щеше да я чака, дали в дългите красиви нощи ще мисли за нея и сина им, дали, както й каза ще имам място в сърцето му завинаги.... За момент се замисли, че трябваше също да бъда пак онова момиче, отново трябва да издигне студените кристални стени - вход към нейната душа...
Знаеше, че ще бъдат пак заедно напук на всички правила, и вече няма да се интересуват от света, няма да се чувстват виновни, че правят грешка като са заедно, никой няма да им пречи, няма да се страхуват да кажат "Обичам те" на глас – Само трябваше да повярва, това не е клише! Обещаваше си сякаш не само на себе си, но и на него. Вървейки към входа на лудницата.Не знаеше, как той се бе озовал тук, но вярваше с цялото си сърце, че Александър не е луд, просто ядосан, но не и луд. Нямаше как да бъде луд. Не днес, не вчера, никога, не бе бил луд. Може би лесно се палеше, но лудостта му граничеше с нормалната. Вървеше и мислеше всичко това, сякаш мислите бяха изпили съзнанието й, държеше жълтия пакет в ръката си, и не спираше държеше главата си високо вдигната така както трябваше да бъде, така както винаги е била силна, въпреки всичко, въпреки всички. Въздъхна и се спря на голямата дървена врата „ Психиатрична клиника „ Калифорния” ‘ имаше надпис над вратата, а тя пое въдух необходим за белите й дробове, колко време месец? Не се бяха виждали искаше й се малко или много да му доведе и Едуард, но не можеше най – малкото да го доведе на това място... Прекрачи прага отваряйки голямата дървена порта и влезна вътре, това което видя през голята стъклена прреграда бяха една камара разхождащи се луди хора, кой си блъскаше главата в стената, кой размяташе ръцете си.. но тя знаеше, че Алекс не е такъв, не можеше да бъде.
-Идвам на свиждане на Александър Флеминг – жената я погледна и повдигна въпросително вежди. Мира и се усмихна спокойно подавайки й документите си .
-Аз съм съпругата му – призна тихичко тя, а жената като, че ли я гледаше осъдително. Мираслева извъртя очи и прехапа леко устната си като тръгна след жената, която отвори стъклената врата пред тях. Продължи по коридора, в който всеки издаваше различни звуци, докато не стигна до една от стаите.
Отвори вратата и се провикна давайки път на Мира да влезне.
-Флеминг имаш посетител. – заяви му тя. – Ако има проблеми паник бутона е ей тук
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 16
